Преди повече от 15 години Стефан, съпруга ми написа една много подробна статия за един вестник - "Жив дом". Доколкото той все пак е автора на долния материал, поззволявам си да го поместя и тук:
БОРОВЕ С ЯДЛИВИ СЕМЕНА
Боровите ядки, или още както някъде ги наричат “пиньоли” ( с това сборно понятие се наричат ядивните борови семена ) са традиционно ястие не само за народите на Сибир, но така също и на Централна и Южна Азия, за индианците от Северна и Централна Америка. В Европа също се използват за храна семената на два вида местни борове. В България обаче, досега не е имало традиция да се употребяват борови ядки за храна. У нас още от праисторически времена се култивират едва ли не всички видове овощни растения които произхождат от Югозападно азиатския и Средиземноморския район. Това са:череши, вишни, скоруши, ябълки, круши, кайсии, бадеми, праскови, смокиня, орех, леска, дрян и др. Българската земя винаги е била щедра откъм плодове и може би затова населението никога не е употребявало боровите семена като храна и лекарство. Новата концепция за бита на бъдещия човек отдава изключително голяма роля на растенията около дома му. Установено е, че растенията влияят много позитивно върху психическото и физическото здраве на човека. Необходимо е човек да контактува с колкото се може повече растения, като при това се дава преимущество на дървесните растения. Под понятието “контактуване с растенията” се разбира както тяхното включване в менюто, така и вдишване на "етерите" им - аромата и полена на цветовете, фитонцидите и етеричните масла от листата, а така също и самото им енергийно присъствие в пространството около човека.
АЗИЯ
Ще започнем с Азия, с най-близките до сибирския кедър месторастения – това е Забайкалието, крайбрежието на Охотско море, Камчатка, Сахалин и Курилските острови, Китай, Корея и Япония. В този регион се среща един много близък родственик на сибирския кедров бор – кедровия стланик.
1. Кедровия стланик - ( Pinus pumila) представлява нисък бор с размерите на малко дръвче ( до 5м ) или стелещ се храст с височина 40 –50 см и дължина на ствола 1,5 – 2,5 м. Клонките му се стелят по земята, като едва - едва се приповдигат. Интересното е, че през есента, с настъпването на студовете, приповдигнатите клонки отново полягат ниско по повърхността на почвата. Това приспособление му помага да понася суровите условия на полярните зими. Игличките са с дължина 4 – 8 см в снопчета по 5, твърди, триръбести. Задържат се на клонките по 3-4 години. Шишарките са светлокафяви на цвят, с дължина 4 – 5 см. Съдържат 35 – 40 семена, които са годни за храна. Семената са с размери 5-6 мм, кафяви и без крилце. Плодоноси почти ежегодно, но слабо. Обилните семеносения са през 2 – 3 години. Семената се разпространяват чрез животните. Полегналите до земята клонки често пъти се вкореняват. Кореновата му система е повърхностна. Това е изключително бавно растящ и студоустойчив дървесен вид. Той е невзискателен към топлината и към почвата. Расте на голи скали, на каменисти склонове, на пясъчни дюни покрай морския бряг. С успех расте в условията на вечна замръзналост.
В най-добрите си месторастения той образува долния етаж в лиственичните гори. Кедровия стланик има много широк ареал на разпространение – от Анадир и Южно-Курилските острови – до южната част на Байкал и горното течение на Лена на запад. Съобществата от кедров стланик имат важно противоерозионно, водоохранно и климаторегулиращо значение. Не на последно място е и значението му като ценен източник на семена за хранителни нужди. Дървесината му служи като отлично топливо за северните народи. Настойките, отварите и екстрактите от иглици са богати на витамин С. Семената му съдържат около 60% мазнини и от тях се извлича масло както за хранителни, така и за технически цели. Изобщо приложението на този вид е почти същото, както и на сибирския кедров бор. Кедровия стланик е интродуциран в европейската част на Русия, предимно като декоративно растение. Правени са опити по интродукцията му и в Западна Европа, но няма достатъчно данни до колко тази интродукция е била успешна. Размножаването на кедровия стланик в изкуствени условия е изключително трудно. Семената имат много ниска кълняемост независимо от продължителната стратификация. Пониците силно се нападат от фузарийно сечене. Младите фиданки са чувствителни при презасаждане и дават нисък процент прихващане.
В България този вид не би могъл да намери широко приложение поради привързаността му към студени почви. Такива месторастения могат да му се осигурят само във високите части на нашите планини – Рила, Пирин и Стара планина, в горната граница на гората, където би могъл да бъде спътник на клека (Pinus mugo var. mughus).
2. Друг азиатски вид бор от същата група петоиглени борове е корейският бор - (Pinus koraiensis). Може да се срещне още и с името “манджурски бор”. Това е дърво с височина до 60 м. От сибирския кедър се отличава по по-гъстото облистване и по-едрите семена и шишарки. Разпространен е в Североизточен Китай и северните части на Корейския полуостров, на остров Хоншу в Япония, а в Русия – на юг в Приморския край. Образува смесени гори с широколистни видове. Ареалът на този вид е сравнително тесен. Придържа се към области с континентален климат, с ниски зимни и високи летни температури. Той е един от главните лесообразуващи видове в Далечния Изток. В Европа, корейският бор се среща най-често в ботаническите градини и дендрариумите, единично или на малки групи. В Украйна има успешни опити за отглеждането на този вид като горско-стопанско дърво. Като цяло, за Русия се отчита, че този вид мръзне в условията на руските зими и няма подходящи условия за отглеждането му там. Няма обаче причини да не може да се аклиматизира в България и вероятно тук ще намери по-близки до естествения си ареал условия.
3. Отново сме в Азия, този път в Тибет и Хималаите , Западен Китай и Корея. Там вирее китайският бял бор - (Pinus armandii). Той представлява величествено дърво високо до 60 м. Предпочита леки песъчливи или песъчливо-глинести, добре дренирани почви. Може да расте и върху много бедни и сухи почви. По отношение на светлината спада към светлолюбивите борове. Семената на този бор могат да се ядат както сурови, така и приготвени и представляват голям деликатес. Имат лек аромат на смола. От игличките се добива танин и зелено багрило.
4. В Афганистан и в северозападните Хималаи се среща друг вид бор – това е така нареченият “чилгоза” ( Pinus gerardiana ), chilgoza pine. Той расте в защитени котловини до към 3000 м н.в. Предпочита сухи и варовити почви. Това е много декоративно дърво с красива кора. За получаване на качествени семена са необходими голям брой индивиди за да се осъществи кръстосано опрашване. Семената му са едри над 25 мм и се използват за храна в сурово състояние или сготвени. Всъщност, продуктът "кедрови ядки", който се продава на българския пазар, представлява точно обелените семена на този бор. Семената на този бор представляват много важна съставна част от менюто на местните народи. Богати са на мазнини и имат приятен аромат с привкус на смола. Могат да се използват като предястие и се считат за деликатес. Дървесината на този бор, освен на смола има и лек аромат на ванилия.
ЕВРОПА
1. В Европа също се срещат два вида борове с ядивни семена. Единият от тях е швейцарския бор – (Pinus cembra). Систематически швейцарският бор стои много близо до сибирския кедров бор. Някои ботаници дори ги разглеждат като един и същи вид. На височина достига до 25 м и до 1,70 в диаметър. Игличките му са дълги 5 – 8 см, триръбести и са събрани по 5 в снопчета. Шишарките му са малко по-малки от тези на сибирския кедър. Швейцарският бор изисква умерено влажни, леки глинести почви и висока атмосферна влажност. Той е силно студоустойчив вид. По отношение на светлината – издържа леки засенчвания в млада възраст, но с увеличаване на възрастта му, се повишава и нуждата от светлина. Естествено е разпространен в Алпите и Карпатите на височина от 1300 до 2500 м н.в., където образува смесени насаждения заедно с европейската лиственица (Larix europaea) и обикновеният смърч (Picea abies), а по-ниско и с бука.
Расте бавно и образува много ценна лека, жилава и трайна дървесина с голямо съдържание на смоли. У нас би могъл да се аклиматизира като допълнителен горски вид в месторастенията на бялата и черната мура в планините Рила и Пирин, а така също и в горната част на буковия пояс в Стара планина.
2. Другият европейски вид бор с ядивни семена е италианският бор (Pinus pinea). Наричат го още скален бор, или най-често пиния. Достига до 10 м височина, по-рядко до 15 – 20 м. По-старите дървета образуват разперена чадъреста корона. В млада възраст расте бързо. Иглите са дълги 10 – 15 см и са събрани по 2 в снопчета. Шишарките са едри , дълги 11 – 13 см и широки 7 – 10 см. Узряват за 3 години. Семената са едри, до 2 см дълги, с твърда обвивка и с едва забележимо крилце, което понякога липсва. Съществува вариетет fragilis с мека и трошлива семенна обвивка. Семената се наричат пиньоли и се използват за храна. От тях се приготвят множество италиански национални ястия, едно от които е “песто”. Това е вид сос, приготвен от пресен босилек, чесън, борови ядки, зехтин и сирене пармезан. С този сос могат да се заливат всички италиански варени тестени изделия (наричани паста). Пиньолите се използват още като добавка към шоколади и за направа на баклава.
Пинията произхожда от Средиземноморската област, където расте до 1000 м н.в. , с два центъра – единият в Пиренейския полуостров, а другият в Мала Азия. Култивира се по цялото Средиземноморие, а извън ареала си издържа на открито през зимата само в най западните части на Европа – Великобритания и Западна Франция. Пинията е светлолюбив и сухоустойчив вид. Издържа краткотрайни студове до – 18 гр.С. Към почвата е невзискателен. Расте върху сухи, варовити почви и крайморски пясъци. Не понася преовлажнени почви. У нас се отглежда в резиденция Евксиноград. Там плодоноси редовно и дава кълняеми семена, но в по-студени зими частично измръзва. Може да намери по-широко внедряване в по-топлите части на Южна България.
СЕВЕРНА АМЕРИКА
Североамериканският континент е изключително богат на ценни иглолистни видове. Между тях са и над 20 вида борове, чиито семена са били използвани от индианците едва ли не като основна храна или като допълнение към нея. Тук ще се спрем на някои по-важни от тях, които евентуално биха могли да се интродуцират в България.
1. Канадският захарен бор ( Pinus Lambertiana ) произхожда от Тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка – склоновете на Сиера Невада, от морското равнище до 1300 – 2500 м н.в. Представлява гигантско дърво с височина от 60 до 100 м и от 3 до 6 м диаметър на ствола. Това е най-високият бор измежду всички останали борове и е втори по височина в растителното царство след гигантската секвоя ( Wellingtonia gigantea ). Стволът му е безупречно прав. Короната е яйцевидна. Игличките са около 9 до 11 см дълги и са събрани в снопчета по 5. Шишарките са много едри – дълги са до 50 см и съдържат около 150 семена. Узряват за 12 месеца след опрашването, т.е.през април на следващата година, но се разтварят през август - октомври. Семената са едри, гладки и черни, 15 мм дълги и 10 мм широки, с дълго крилце. Употребяват се за храна и са сладки на вкус. Плодоносенето настъпва след 20–та година, но е много слабо, почти незначително. Интензивно плодоносене настъпва след 150–та година. Достига възраст над 400 – 500 години.
Канадският захарен бор е привързан към рохкави и свежи глинесто-песъчливи пови. По отношение на климата – може да вирее в райони с горещо и сухо лято и студена и влажна зима. Общата сума на валежите в родината му е под 200 мм годишно, като максимума им е през зимата. Понася добре климата на Западна Европа. Наблюдавани са частични измръзвания само в най-студените зими.
Дървесината на канадския бор е изключително ценна. Тя е лека, лесно се обработва и в същото време е устойчива на деформации. Притежава висока дименсионна стабилност, което я прави незаменима при изработване на черчевета за прозорци и каси за врати. Използва се дори за някои специални производства, като например клавиши за пиана. От дърветата се добива смола, която е намирала широко приложение в бита на индианците. При суха дестилация на дървесината се получава течност, която няма качествата на смолата добита от жива дървесина. Тя има сладък вкус и може да се употребява като заместител на захарта. Препоръчва се също така и като средство против кашлица. С това се обяснява и названието “захарен бор”. Маслото добивано от семената притежава болкоуспокоителен и стимулиращ ефект. Използва се в медицината като средство за заздравяване на язви и рани, против глисти и външно - при главоболие.
Досега този бор не е намерил широко разпространение извън родината си. Той расте изключително бавно в млада възраст и е капризен към аерацията на почвата. Тези му качества карат лесовъдите в Европа да го смятат за безперспективен като горско-стопанско дърво. В днешния забързан свят хората смятат, че няма време да се чака едно бавнорастящо дърво за да се спечелят пари от него. Канадският захарен бор обаче, наред с многото си практически ползи които има, е и много декоративен. По тези причини може да се препоръча интродуцирането му в България за обогатяване и разнообразяване на видовия състав.
2. Ето и един друг вид североамерикански бор, който отдавна е интродуциран у нас в качеството си на декоративно растение. Това е борът на Джефри ( Pinus Jeffreyi ). Може да се срещне още и под името жълт бор. Представлява дърво с височина до 60 м и 2,80 м в диаметър. Иглите му са събрани по 3 в снопчета. При стриване издават лек и приятен лимонов аромат. Шишарките са сравнително големи – дълги са около 30 см и са широки 8 см. Семената са дълги 1,5 см и са снабдени с крилце. Плодоносенето при младите дървета настъпва след осмата година, като с възрастта става все по-интензивно. Плодоносенията се редуват през 2 до 8 години. Семената се нуждаят от стратификация. В млада възраст расте бавно. Продължителността на живота му е над 400 – 500 години.
Естественият ареал на разпространение на този вид е доста широк. На север достига до Британска Kолумбия (51гр. и 30’ с.ш.) . На юг достига до Калифорнийския залив. Образува смесени гори с канадския захарен бор, с пондерозкия бор и с някои видове североамерикански ели.Придържа се към по-влажни песъчливи терени в речните долини на височина до 2700 м н.в. Може да расте на много бедни песъчливоглинести силикатни терени. Чувствителен е към въздушното замърсяване. Отглежда се с успех масово в Европа. У нас има едно дърво в парка Врана, което е на около 80 години и е високо около 30 м. Плодоноси и дава кълняеми семена. Издържа без повреди до - 32гр. С. Може да намери по-широко разпространение в България, в райони със силикатни терени и с надморска височина до 1300м. Семената са богати на мазнини. От стволовете на живите дървета се събира сок (мъзга), който има ванилов аромат, може да кристализира и се използва за подсладител. Дървесината е ценна. Сърцевината й има жълт цвят, от където идва и името на бора - “жълт бор”.
3. В Южната част на Североамериканския континент се среща мексиканския кедров бор (Pinus cembroides). Разпространен е по сухите и горещи склонове на Аризона и Северно Мексико, където достига до 2000 м надморска височина. Представлява неголямо дърво – 8 – 10 м, с широка разперена корона, която се спуска около дървото като шатра. Игличките са ярко зелени, дълги 2 до 5 см и са събрани по 2 – 3 в снопчета. Шишарките са конични, яйцевидни, с дължина до 3 - 5 см. Семената са безкрили, по размер - както семената на сибирския кедров бор.
Мексиканския кедров бор има широк ареал, в границите на който варира силно. Това е дало основание на някои ботаници да разглеждат вариететите му като отделни видове. Тук само ще изброим някои от тях:
- var.edulis или Pinus edulis;
- var. monophylla, известен още и като Pinus monophylla - едноиглен бор. Най-характерното за него е, че игличките му са единични, а не както при другите борове събрани по 2 или повече в снопчета.
- Var. orizabenzis или Pinus orizabenzis;
- var. remota, или Pinus remota;
- var. parryana – Pinus parriana и други.
Дървесината на тези борове е мека, светла и грубозърнеста. Намира слабо приложение в строителството и най-широко се използва като гориво.
Всички тези борове, вариетети на мексиканския кедров бор, имат вкусни, ядливи семена, които представляват важна съставна част от храната на местното население в Централна Америка. В България, някои от тях биха могли да се интродуцират само в най-топлите южни части на страната.
ЮЖНА АМЕРИКА
1. Ето и едно иглолистно растение, което произхожда от Южна Америка. Това е чилийската араукария ( Araucaria araucana ). Това дърво е съвременник на динозаврите. Намирани са фосили от него, които са на възраст повече от 60 милиона години. Вероятно мнозина от вас са отглеждали това растение в саксии в стаите си.
Араукарията е двудомно растение. Мъжките и женските репродуктивни органи се образуват на различни дървета. В родината си женските екземпляри достигат височина 40 – 50 м и дебелина на ствола до 1,50 м. Мъжките рядко надминават 15 м. Листата са плътни, спирално разположени, яйцевидно-ланцетни. На върха завършват с шипче. Цялото дърво изглежда като обвито с бодлива броня. Плодоносенето настъпва между 20 и 40 годишна възраст. Шишарките са почти сферични, до 18 см големи. Узряват за 2 - 3 години, след което се разпадат и освобождават около 200 – 300 семена. Семената са дълги 3 - 4,5 см. Те могат да се ядат и представляват деликатес. На вкус наподобяват кашу, но имат и лек аромат на пиньоли.
Араукарията е сравнително бавнорастящо дърво. Вирее най-добре на рохкави, свежи до влажни почви. Взискателна е към почвеното плодородие и към влажността на въздуха. Естествено е разпространена в Чилийските Анди – платото Толхуака - между 37гр. и 40гр. ю.ш. и при 1600 – 1800 м н.в. Този вид може да се отглежда на открито в по-топлите райони на Европейския континент, в това число и в България. В Германия и Великобритания често се култивира на открито. Издържа без повреди до -15гр., –17гр. С.
Размножаването на араукарията може да става семенно и вегетативно. Семената трябва да се засеят в студен парник през есента, веднага след събирането. Поникват след 1 – 2 месеца. Пониците се пикират в саксийки веднага щом станат достатъчно големи за да могат да се държат с пръсти. Араукарията образува мощни корени, затова е добре щом укрепнат пикираните фиданки да се засадят на постоянно място, колкото се може по-скоро. Младите фиданки трябва да се защитават първата зима от студа. Вегетативното размножаване се извършва чрез вкореняване на резници, взети от върха или от насочените нагоре клонки.
В България би могла да бъде отглеждана в по- топлите райони, главно като декоративно и плодно растение. Семената се търгуват по цени между $25 до 25 Евро за 6 бр. семена. Има много висока декоративна стойност, а също и много ценни стопански качества. Освен, че семената представляват вкусна храна, от дървото се добива смола, която се използва в медицината, подобно на смолата от сибирски кедър. Дървесината също е изключително ценна.
Πo същите причини и туята в англоговорящите страни се назовава 
